В полето на въображението моделът никога не е статичен. Ще използвам думите на Джеймс Глийк, който пише за теорията на хаоса и казва, че това е „форма, въплътена в тъканта на движението“. Но ако моделът наистина се окаже застинал или повтарящ се, това просто означава, че неговата енергия е задрямала. Зациклянето ясно ни показва, че този модел трябва да бъде оживен.
Аз обозначавам способността да раздвижваме моделите в живота си с името „Мерлин“. Мерлин е „виждащият“ аспект във всеки един от нас. Има една история за Мерлин, която разкрива този „виждащ“ аспект в действие.
Кралят на британците Вортигерн искал да построи величествена кула, за да защити народа си от нападенията на варварите, но още преди да я завърши, тя се сривала. Той правел много опити, но отново и отново, като в кошмар, тя се срутвала. Подобно на нашия пътешественик, изправен пред бурните води, Крал Вортигерн бил изпълнен със страх.
Обзет от страха си, той няма възможност да „види“ защо кулата винаги се срутва. Накрая преустановява опитите си да я издигне и тръгва да търси помощ. Ясно е, че „виждането“ изисква нещо повече от обикновеното гледане. Крал Вортигерн извиква Мерлин – младо момче, за което хората говорели, че няма баща (няма каузален произход) и че може да „вижда“ нещата.
Когато пристига, Мерлин се настанява на върха на малък хълм, отдалечен от мястото на строежа. Този детайл в историята потвърждава казаното по-горе, че „виждането“ изисква дистанциране, непривързаност и поглед отдалече върху цялата картина. В тази история Мерлин е описан като младо момче с чист, ясен поглед. „Виждането“ също така изисква да се гледа с очите на малко дете, което едновременно е и в еднаква степен прагматично и с развито въображение.
Ако едно дете си играе и строи кула, която пада, то ще я погледне отгоре, от всички страни и отдолу. То проверява дали небето е ясно и дали това, което вижда на земята изглежда стабилно. По този начин онази част от земята, която не може да види – подземната – остава единствената вероятна причина за нарушението и неуспеха. Как успява да види под земята? Ето едно упражнение, което ще ви покаже как можете самите вие да опитате това.
Погледнете под повърхността
Открийте в живота си повтарящ се неуспех. Вместо да робувате на този модел като го наблюдавате отвън, подобно на крал Вортигерн и неговата постоянно срутваща се кула, позволете си да насочите погледа навътре и да стигнете до самия му източник. Кой е първият образ, който виждате? Издишайте и отворете очи.
Основното в тази приказна история е позволението да „видите“. Навлизайки в нея, вие стигате до източника, вие откривате нов и по-ефективен начин да решите стар личен проблем. В дадения случай това е болката от повтарящ се провал.
Онова, което Мерлин е видял, отмествайки поглед, т.е сменяйки гледната си точка и поглеждайки отвъд хроничната болка от срутващата се кула, било едно подземно езеро. Безсмислено е да се строи кула върху подвижна основа.
В езерото имало два дракона – червен и бял – и двата били заспали, вкопчени в смъртна хватка. Какво по-добро представяне на нашите скрити и объркани емоции от тези преплетени противоположности, затворени в несигурното и тъмно подземие на нашето подсъзнание. Крал Вортигерн мъдро спрял строежа на кулата и отчел онова, което тя искала да му каже с падането си.
„ВИЖДАНЕ“ Е РАЗЛИЧНО ОТ АНАЛИЗ
Историята продължава. Тя описва как крал Вортигерн, гледайки, наистина успял да „види“ как драконите се събуждат. Историята иска да покаже, че „виждането“ е активен или по-скоро интерактивен процес. „Виждането“ на самия модел променя модела. Събудени от това, че Мерлин и Вортигерн ги „виждат“, драконите се издигат в небето. Така онова, което е било потиснато, бива освободено и драконите се бият до смърт. В крайна сметка червеният дракон пада, а белият побеждава.
Когато емоциите, които са в конфликт биват извадени на повърхността те „получават” пространство, в което да се развихрят и благодарение на „виждането“ се стигне до правилно решение. Крал Вортигерн, оставя кулата си незавършена и се завръща у дома като пречистен и по-истински човек.
Веднъж някой ми се оплака, че „виждането“ било прекалено опростено. Но във „виждането“ няма никакъв опит за анализ на мотивите от историята. Все пак, доколкото знаем, кулата не е фалически символ на някакво вътрешно потискане на кралската амбиция; нито пък драконите изобразяват вашите баща и майка. Историята не е мит или алегория.
„Виждането“ не изисква от нас да вършим някаква работа. Нека оставим анализа и категоризирането на последователите на Фройд и Юнг, които са по-добри от нас в това. Ние не се занимаваме със символи. Символите, като предмети, рисунки или ритуали, са външното изразяване на нещо, което не може да се пипне. То е недосегаемо за всички, освен за Мерлин, нашият вътрешен „виждащ“ аспект, свещеното вътре в нас.
Актът на „виждане“ ни връща към свещеното. Животът изисква от нас да уважаваме онова, което ни казват вътрешните сетива: „Вярвай на очите си.“ Да „виждаш“ е лесно, то е като да гледаш през очите на детското съзнание, свободно от страхове и предварителни концепции.
Така че, изхвърлете всякакви съновници, енциклопедии на сънищата и цялата си номенклатура от архетипове. Просто наблюдавайте разгръщането на своя модел докато сънувате. Той ще ви покаже, далеч по-добре от всякакви външни източници, какво се случва във вас. Признавам, той често го прави по един страшен и невероятен, но все пак много красив начин, който ви говори директно за вашите емоции, за вашата сила и скритата ви виталност.
Помнете, че всяка част от модела, всяка част от вашия сън, е част от вас самите. И понеже митовете и легендите са също сънища, то и кралят, Мерлин, езерото и драконите са ваши взаимодействащи си аспекти. Тяхното преплитане във великата картина на вашето „виждане“ винаги ще носи повече смисъл и живот, отколкото теориите в книгите. Придържайте се към простотата и наблюдавайте онова, което вашият модел ви разкрива.
