Живял някога един мъж…Той бил най-обикновен мъж-с мургава кожа и големи, добри, кафяви очи. И всичко в него било добро-ръцете му били добри, косите му били добри и раменете били добри. И здрави…Мъжът живеел в една малка къщичка в гората. Но винаги бил сам. Никой не идвал на гости при него. Той бил сам сутрин, по пладне, следобед и вечер. Но най сам мъжът бил през нощта. Когато слънцето залязвало, птиците заспивали и щурците почнели да припяват някъде из тревите, мъжът сядал на прозореца на малката си къща и почвал да моли Луната. Да заспи. Защото този мъж никога не заспивал. Той стоял буден цяла нощ и цял ден. И после през нощта и отново през деня…Той бил дърводелец и можел да направи всичко от дърво. Затова и къщичката му била цялата от дърво, дървени били стъпалата й, вратите, пейката отпред, подовете, шкафовете, леглото, където той никога не заспивал. Дори часовникът с кукувичка бил дървен. Веднъж мъжът решил да си направи кукла от дърво, за да не бъде сам. Взел най-големия и хубав липов ствол, който могъл да намери в гората и решил да направи кукла, колкото жена. Бавно я ваел мъжът, следвайки всяка подробност от тялото й. Направил го по свой вкус-дългобедро, заоблено, но изящно и нежно, а когато стигнал до главата, седнал настрани и внимателно загледал полуготовата кукла. Чудел се дали да я направи чернокоса или русокоса, дали да има сини или кафеви очи, да има ли малко носле и трапчинки на бузите или брадичката й да е вирната и своенравна…Седял така мъжът и се чудил и ето, че паднала нощта…Както всяка нощ и тази, седнал мъжът на прозореца да моли Луната за сън. Тя мълчаливо го гледала с милостиво изражение на самотното си лице. Не отронвала нито дума, но мъжът сякаш чувал :“ И ти си сам като мен и все сам ще си останеш!“. Така, на мъжа му станало мъчно…Защото той не искал повече да бъде сам. И заплакал…Птичките в гората запели, щом чули сълзите на мъжа да капят по перваза на прозореца и като по чудо, той чул песента така:
„Не си сам, любими, не си сам...
Защото и аз съм на света и търся
теб и сълзите ти някъде там.
А ти в мен ще намериш съня си…“
Сякаш пеела жена…Мъжът излязъл на стъпалата пред къщата и, продължавайки да плаче, наострил уши, за да чуе отново песента, но тя така и не се върнала. Полека дошло утрото. Мъжът продължавал да плаче. Тъгата, натрупана в душата му от години, сякаш изведнъж се втечнила и заизлизала от очите му. Той плакал през целия ден, после през цялата нощ и през целия следващ ден и следващата нощ…Така продължил да плаче всеки ден, а сълзите му се превърнали в поток и се понесли през света…
Един ден потокът стигнал до град. Той бил малък град и често улиците му били пусти и никой не се виждал по тях. В този град живеела странна жена. Тя имала дарба да съчинява приказки и да ги пее на птиците. А те пък ги разнасяли по целия свят. Можела да направи всичко от думи, затова и думите й били красиви и мили, а душата-самотна. Тази жена не можела да плаче. Затова често сърцето й изгаряло от болка, защото нямало как да я утоли в сълзи. Нощем, жената спяла и сънувала. Всеки път едно и също. Че живее в къщичка насред гората. Там няма никой друг, освен един мъж с красиви и добри очи. От които извира поток от сълзи. А мъжът никога не спял. Всеки път, когато се събудела, тя си казвала, че трябва да го намери, защото и той я търсел. Знаела някак си, че може да му даде онова, което той си няма, а той на нея да даде сълзи. Един ден, жената решила да изпее приказка на птиците и да ги помоли да я занесат на мъжа. Не знаела как ще стане това, защото светът е голям и той би могъл да живее зад ъгъла, но и някъде много далеч…Но, все пак, жената се надявала приказката да го намери. Тя запяла:
„Не си сам, любими, не си сам...
Защото и аз съм на света и търся
теб и сълзите ти някъде там.
А ти в мен ще намериш съня си…“
И така тази кратка приказка, която била направена от най-светлата надежда на света, започнала да броди чрез птичата песен…А жената всяка нощ заспивала с най-красивата надежда на света, да сънува пътя към мъжа с добрите, плачещи очи…Но всеки път било едно и също…
Веднъж, жената се разхождала около града и намерила потока, който дошъл от сълзите на мъжа в гората. Тя потопила ръце в него и се учудила колко топъл е той. Измила лицето си и очите й за първи път разбрали какво е да са мокри от сълзи. Сълзите на друг човек, но все пак сълзи. Сърцето на жената забързало от най-вихрената надежда на света. Тя решила да последва потока, знаейки, че именно той ще я заведе при мъжа, когото толкова отдавна чакала. Тя вървяла много дни. През какви ли не градове и села минала. Срещнала различни хора. Почти не ядяла и не спяла, защото колкото повече време минавало, толкова повече бързала тя да стигне до мъжа с потока от сълзи. А в сърцето й зреела най-горещата надежда на света…И ето че един ден, жената стигнала до гората, където живеел мъжът. Потокът все така я водел, все навътре и навътре в най-гъстите пущинаци. Жената вървяла без страх, защото я съпътствала най-сияйната надежда на света…И тя стигнала до дървената къщичка. Отпред, седял мъжът и плачел. Когато я видял, той се уплашил, защото около нея имало зарево…От най-вълшебната надежда на света…А мъжът помислил, че жената не е живо същество…Дори се почудил дали пък някак не е заспал и засънувал, но ето че тя дошла по-близо и запяла:
„Не си сам, любими, не си сам...
Защото и аз съм на света и търся
теб и сълзите ти някъде там.
А ти в мен ще намериш съня си…“
И тогава мъжът разбрал, че това е тя…И разтворил добрите си ръце. И я приютил в душата си. Взел я в прегръдките си и я занесъл в дървената си къщичка, на дървеното си легло…Те легнали там. И преди да заспят, жената видяла недовършената кукла в ъгъла и попитала мъжа какво е това…
-Моята дървена надежда…-казал мъжът и затворил очи, защото изведнъж много му се доспало…Като по чудо сълзите му изведнъж били секнали…И той заспал. Жената също заспала. И тази нощ нищо не сънувала. Но, когато сутринта се събудила, решила да види дали е пресъхнал потокът от сълзи…Внимателно се измъкнала от прегръдките на мъжа и отворила вратата на къщичката му. Потокът го нямало, но затова пък около къщата имало поляна, на която цъфтели хиляди момини сълзи…И навсякъде се носела най-ароматната надежда на света…От уханието ли или от друго, не се знае, но жената заплакала. За първи път в живота си…Сълзите отмивали дълго натрупаната самота от душата й, като прах…Жената се върнала в къщата и седнала на прозореца да чака мъжа да се събуди…И докато чакала, разбрала, че вече никой от тях няма да бъде сам…
А после мъжът станал, направил баница от коприва и я оставил на перваза да изстине. Дошли три кози и я изяли…
Хахаха…Финалът е перфектен, нали???❤️🤣